Моята философия

За всеки от нас приключението на земния живот започва в точно определен миг, на точно определено място (в нашата родина, на нашия континент, на нашата планета, в слънчевата система, в нашата галактика –  Млечния път и т.н.) – една малка светеща точица сред милиарди такива с точно определен и неповторим космически код, който се образува от положението на небесните тела при зачатието ни и е в съвършено съзвучие с плана на душата ни за този живот.

As above – so below. As within – so without.

В живота ни случайни неща няма – всичко сме си „повикали“, за всичко сме дали съгласието си. Колкото по-скоро осъзнаем това, толкова по-бързо ще се захванем за същинската работа – да поемем отговорност за чувствата, мислите и действията си и ги изправим; да осветлим и подредим вътрешния си свят и да се свържем с онова най-истинско и неповторимо Себе си, което:

• чувства неразривната си връзка с другите и Цялото,
• знае откъде иде и накъде отива
• знае какво иска,
• знае, къде желае да бъде,
• знае, какво е дошло да свърши, за какво го бива и за какво – не,
• знае, кое му носи сила и кое – не
• и е здраво свързано с вътрешната си мъдрост и своята неповторима истина.

Ние хората сме като дърветата. Колкото здрави и дълбоки са корените на едно дърво, точно толкова мощни и високи могат да бъдат клоните му. Не повече. Затова здрава и силна връзка с Космоса, с висши духовни измерения и вселенска мъдрост, не е възможна, ако коренът е слаб и къс. Ако връзката с предците е прекъсната, наранена. Ако не усещаме родовата си принадлежност. Защото във вените ни пулсира кръвта на предците ни и ние сме свързани с техните радости и болки, спечелени и незавършени битки.

Всички сме чували за безусловната любов и ни се иска отвън да ни бъде дадена. Малцина са свързани изначално с нея. Не сме я узнали от родните майка и баща, не защото не са искали да ни я дадат, а защото и те самите не са я получили като мънички. И ето, че идва миг, в който осъзнаваме, че сами трябва да я дадем на Себе си. Да си станем всеотдайно обгрижващата ни чувствена майка и безусловно подкрепящия ни и вярващ в нас баща. Да си станем вярната партньорка/ верния партньор, която/който ни вижда и разбира, уважава и приема в цялата палитра от багри, които сме – не само в светлите, а и в тъмните краски, не само в умерените и ненатрапчиви, а и в дръзките и ярки нюанси.

Така си възвръщаме целостта. И потокът на любовта спонтанно потича от нас към другите и от другите към нас. Спрем ли на Себе си да пречим, спират и другите да ни пречат. Заобичаме ли живота си и той ни заобичва.

А когато ни споходи болката, знаем, че някое несъзнавано наше дълбоко наранено „аз“ плаче да бъде видяно, прието, прегърнато и обгрижено.

Let it hurt and let it go… е казал Руми. Потиснем ли я, се откъсваме – от Себе си, от Източника, от Любовта и от живия Живот. И колкото повече я потискаме, толкова по-голям става страхът ни. 

А има ли по-страшно от самия страх?… Не мисля. 

Милиметър по милиметър, стъпчица по стъпчица – така и най-тъмните дълбини биват преодолени и най-високите върхове покорени. А поискаме ли помощ, тя ни се дава. Защото наше изконно право е да бъдем щастливи, удовлетворени и да живеем живот в изобилие.

Завършвам с мъдрите думите на една смела млада жена – Ванеса Виденова:

„Който не бърка, не расте. А аз имам високи цели за постигане! На прав път съм.“

Бъдете смели и вярвайте в силата си!